Когато разбрах, че трябва да се оперирам за лумбална дискова херния

Когато чуем думата операция, автоматично в нас нахлува силно притеснение, породено от неизвестното, и с право е така. Възникват хиляди въпроси в главата ни: “ще се оправя ли, ами ако остана инвалид или се парализирам, какво ще се случи с мен, няма да бъда същият?”, “ще изчезне ли болката, която изпитвам, и дали няма да се върне отново?”, “а колко време след операцията ще се възстановявам, ще мога ли да работя отново?”. Минават хиляди, хиляди мисли, за семействата ни, за самите нас. Важно е хората, на които им предстои операция, да са запознати с процедурата, но не с точните диагнози и лечения. Важно е да откриеш своята история в нечия друга, за да разбереш наистина какво ще се случи с теб, за да получиш успокоение и всички тези натрапчиви мисли и притеснения да се разсеят. Затова ще разкажа историята на много близък за мен човек с цел да се припознаете, себе си и ситуацията си в нея, и да мога по такъв начин да ви помогна.

Всичко започна преди 8 години, когато за пръв път се появи болката в кръста, придружена със схващане на двата крака. Трябва да отбележа, че към момента е на 46г. и цял живот се занимава със строителство. В началото не обърна много сериозно внимание, отиде при личния лекар, който му изписа инжекции. От тях изпита облекчение, впоследствие болката изчезна и естествено той продължи да работи интензивно. През годините се случваше от време на време тази неприятна болка да се обади, но с лекарства и няколко инжекции всичко се оправяше, болката изчезваше, а той продължаваше по старому. В последната година преди операцията обаче болката се завръщаше все по-често, за по-дълго време, беше много по-силна, граничеща с нетърпима. Седенето му причиняваше болка, но когато стоеше прав или се разхождаше, изпитваше облекчение. Все още не предприемаше мерки, тъй като смяташе, че дискомфортът се дължи на преумора, натоварване и че като си почине ден-два, ще се оправи. Цялото семейство му казвахме да вземе мерки, но той отказваше, защото винаги намираше нещо “по-важно”, но по-важно само според него.

Докато не стана късно и той самият не осъзна, че наистина има нужда от сериозна помощ и трябва да се лекува. Това се случи в последните 3-4 месеца преди операцията. Болката се увеличаваше с всеки изминал ден, докато в един момент не го превзе изцяло. Нямаше минута, в която да не го боли, не можеше да седи, не можеше да лежи, нито да се храни или да спи. В никоя позиция болката не спираше, напротив - дори продължи в левия му крак. Започваше от кръста, минаваше през целия му крак и стигаше чак до пръстите на краката. Описваше го като усещаше на силна болка, придружена с изтръпване.

Започнахме да ходим при различни лекари, всеки с различно мнение, но единодушни за диагнозата - лумбална дискова херния. Минаваше през рентгени, скенери, лечения - никакъв резултат. Имаше предположения на лекари, които ни объркваха, притесняваха и плашеха още повече. Чувахме различни мнения - крайни и страшни. Казаха ни, че може да остане инвалид, да бъде парализиран или да се наложи да му ампутират левия крак. Нямахме особено голям избор, минавахме през ада. Не знаехме какво ще се случи, но трябваше да се действа бързо и да се избере от две злини по-малката, а именно операция. След като през тези години беше пробвал пасти, гелове, всички възможни лекарства и инжекции и те вече не даваха никакъв резултат, трябваше да се оперира. Решението беше наистина трудно, защото операцията със сигурност не беше гаранция, че ще се сбогува с хернията завинаги. Ставаше дума все пак за хирургична намеса, която носи своите рискове, както от пълната упойка, така и вероятността да се получи рецидив (хернията да се прояви отново и да се наложи втора операция). Но единственото, което моят близък искаше, е тази непоносима болка да спре и той да бъде същият пълноценен човек като преди. Може би това беше и главната причина, поради която взе това тежко решение - да се подложи на операция. Запознахме се теоретично как протича интервенцията. Вечерта, преди да го приемат в болницата, болката засегна и гениталиите му.

В деня преди операцията го приеха в болницата, направиха му различни изследвания и го подготвиха за процедурата. От мерки за сигурност ние (близките му) не бяхме допуснати до болничната му стая. Остана сам и по тази причина е съществено да се отбележи, че изборът на правилния екип е изключително важен! Те са хората, които са до близките ни през цялото време и се грижат за тях, държат ни в течение какво се случва с тях, как е протекла операцията и т.н.

Престоят в болницата трае три дни. Първия ден приемат пациента и правят необходимите изследвания. Втория ден е самата операцията, която продължава около час - час и половина. Прави се пълна упойка. Единственото нещо, което искахме всички, е, като се събуди, болката вече да я няма. Веднага след операцията лекарят ми се обади. Каза, че от негова страна операцията е минала успешно и отива да го събуди, след което ще се обади с повече информация. След около 20 минути самият той се обади с видео разговор. Бяхме толкова щастливи да го видим облекчен. Беше замаян от упойката, но се чувстваше добре. Беше щастлив и благодарен, че вече може да стъпва на пръсти, на пети, може да ходи нормално и без болка и притеснение. Остана в болницата още един ден. След няколко дни отново се появиха болки, много по-леки, но все пак болки. След консултация с хирурга разбрахме, че това е нормално, тъй като се получава оток и до два-три дни болките би трябвало да отминат. Така и стана, случи се спонтанно: на следващия ден вече ги нямаше.

Възстановяването също е много важен процес, дори по-важен от самата операция. Все още му е трудно да свикне с мисълта, че трябва да се пази, че не трябва да се натоварва, да прави въртеливи движения и да се навежда. Къси разходки и почивка и така поне два месеца. Подготвени сме, че е възможно до шест месеца след операцията да се появяват болки и дискомфорт от време на време, но все пак това е операция и има нужда от възстановителен период.